Кръгла годишнина за един от най-добрите ни дискохвърлячи
Видинчанинът Емил Владимиров – на 70!
Един от знаковите атлети в дисциплината мятане диск у нас през 70-те и 80-те години на миналия век – Емил Владимиров – днес навършва 70 години. По този повод нека пак се сетим за най-запомнящите му постижения от онова време.
Роден на 25 януари 1952 г., Емил расте като буен и здрав юноша и скоро е забелязан от един от специалистите във Видин – Васил Радулов. Владимиров, както се полага, започва с пионерския четирибой и е окръжен шампион във всички състезания, в които участва.
Радулов скоро съзира у Емил бъдещия дискохвърляч и, едва 16-годишен (през 1968 г.), Владимиров опитва да хвърля с …. мъжкия диск (2 кг). Първото му постижение никак не е лошо за юноша младша възраст (42.86 м)….. Две години (1970 г.) по-късно в Чъмпулунг (Румъния) на юношеския турнир „Дружба” Владимиров завоюва и първия си „голям” медал – сребърен (52.18 м). Именно в Румъния Емил се запознава с великия Волфганг Шмид (ГДР), като приятелството им през годините оцелява и заздравява…
Успехът в Чъмпулунг праща Емил на европейското юношеско първенство в Коломб, Париж през септември 70-та. Там обаче следва разочарованието – видинчанинът отпада на квалификацията. „Програмата закъсня с часове, валеше студен и противен дъжд и условията повлияха зле на всички!”
През есента на 1970 г. Емил постъпва в редовете на БА и е млад редник в АШВСМ „Чавдар”. Треньор му става вездесъщият специалист Васил Попов. „Мога уверено да кажа, че у Попов намерих истинския треньор и педагог и съвместната ни работа в тренировките винаги преминаваше гладко и без сътресения! През 1971-ва целия сезон с него гонихме високия резултат. Заминах за Италия и там, в градчето Кава де Тирени постигнах хубава победа над испанците и италианците. Едва през ноември (!) обаче, на срещата между армейските отбори на Банска Бистрица и ЦСКА в ЧССР, ми се удаде да метна диска далече – 54.06 м. Това най-сетне бе рекорд за юноши старша възраст!”
През 1972 г. Владимиров е приет за редовен студент във ВИФ (сега НСА). С него започва да се занимава европейският вицешампион Тодор Артарски. „Пазя много хубави спомени от Артарски – научи ме на толкова нови неща! С него решихме да сменим коренно техниката ми на хвърляне. Затова и резултатът ми през олимпийската 1972-ра година не бе висок.”
През лятото на 1973 г. Владимиров печели бронз на НШ в София (56.36 м). Като студент му е оказана честта да участва на първата си Универсиада в Москва. „На стадион „Ленин” в Москва квалификацията бе изнервяща за всички. Съдиите бавеха изпълнението на опитите, мен лично например за всеки опит ме викаха поне по три пъти и след това ме връщаха!….”
През 1974 г. Емил участва на студентския турнир на CUSI в Торино и печели златния медал с 56.62 м Но на Спартакиадата в София локомотивецът Валентин Пенев го изпреварва за бронза в последния си опит (56.24).
Първата шампионска титла от национални първенства за мъже идва за Владимиров през 1975 г. Преди това, на шампионата на в-к „Народна младеж” Емил е трети с личен рекорд (58.32 м). За втората си Универсиада Владимиров трябва да чака до края на септември. На „Стадио Олимпико” в Рим Емил все пак попада сред първите осем (58.26 м).
В олимпийската 1976-а Владимиров тренира дваж по усилено и още на 25 април в София дискът лети на 58.98 м. До края на май трябва да се покрива олимпийската норма (62 метра). И тук идва бедата. На една от тренировките на „Спорт палас” във Варна Емил хвърля с по-тежък диск (3.5 кг). При четвъртото му хвърляне усилието е голямо и Владимиров почувства рязка болка – лакътят на дясната му ръка се „обръща” почти наопаки. С олимпийските мечти е свършено и цялото лято минава в лечение на травмата…..
В 1977 г. Емил Владимиров се дипломира успешно във ВИФ, ражда му се първата дъщеря, а самият той си се прибира във Видин при първия си треньор Васил Радулов. Емо пак участва на турнира CUSI в Торино и печели трета поредна победа там (58.30 м). Предстои Универсиадата, на която София е домакин. Подготовката върви на твърде високи обороти. На 13 август на стадион „Васил Левски” се организира открит турнир. Емил започва вдъхновен и устремен – 61.40, 62.28, 62.82 м. 
Именно в този ден той за първи път преминава 60-метровата граница! Финалът на мятане диск на Универсиадата е само след 8 дни…. И пак съдбата се намесва злощастно. „На една тренировка за сила в залата на „Диана” сложих 180 кг на лежанката. Правил съм стотици опити с тази тежест. Хванах лоста с дисковете и понечих да го пусна към гърдите си. Изведнъж лостът се изплъзна от ръцете ми и се стовари върху устата ми. Простих се с четири от зъбите ми и челюстта ми се беше пукнала. Не знам колко време съм стоял в безсъзнание от силната болка.” В „Пирогов” все пак го пооправят, но….. „Всяко движение ми причиняваше болка в долната част на устата. Как съм хвърлял на самия финал, само аз си знам! Едва в третия опит записах 59.28 м. Руснаците Вихор (64.14) и Раев (62.42) бяха първи и втори, а аз се виждах минимум с бронз!”….
Европейското първенство в Прага е насрочено за края на август 1978 г. Емил записва стабилни серии през цялото лято , но неговите 62.52 м от НШ в бурята в София на 17 юли се оказват недостатъчни за ръководството на БФЛА да го прати в Прага……
На юбилейната 50-а Балканиада в Атина през август 1979 г. Емил е втори с личен рекорд – 64.70 м. Следва четвъртата му поредна Универсиада – в Мексико през септември. „Всички хвърляхме много слабо – излезе мразовит вятър и „за късмет” пороен дъжд наводни сектора и го направи опасно хлъзгав. Моят приятел Волфганг Шмид стана първи с 60.78 м. Аз до последния шести кръг „стисках” бронзовия медал в шепите си с 58.06 м (след финландеца Туоко 59.62). Е точно тогава чехът Антонин Вибранец, който едва се промъкна последен във финалната осмица, просто уцели порива на вятъра и буквално ми открадна медала (58.32)….”.
В края на юли 1980 г. Москва приема участниците на XXII-ата Олимпиада на стадиона в Лужники. Преди това, на 13 юли на стадион „Васил Левски” Владимиров си прави лично – 65.28 м. „Чувствах се силен както никога преди. На стадиончето на „Дианабад” дискът ми летеше все по-далече. Бяхме поставили едно колче точно на 65-ия метър в тревата и все се целехме в него. В София отново се готвех с Васил Попов. На едно контролно бяхме взели ролетката и Попов ми измери един от опитите – 69.40 м! Не можех да повярвам!” В Москва обаче ги чака хладно за края на юли време със силен вятър и твърде „акуратни” съдии. „Двамата с Велко Велев участвахме на квалификацията. Нормативът за финала бе 62.00 м. Аз се справих без проблем (62.50), но Велко с 61.30 м трябваше да чака дали ще се класира по място….. Е, накрая и двамата „влязохме” във финала. Там се разигра поредният фарс от съдийско естество (след скока на дължина за жени и тройния скок, както и при хвърлянето на копие за мъже). За опитите само на съветските атлети Рашчупкин (шампион с 66.64), Думчев (пети с 65.58) и Дугинец (шести с 64.04м) съдиите пазеха един специален жълт диск. Хората с жълти и зелени сака упорито отказваха да го предоставят другиму! За нас бяха пуснали на поставката чисто нови „мазни” дискове. До третия опит хвърлях добре (63.18), после дискът почна „да не ме слуша” – „падаше” по-рано и не можех да си обясня защо се получава така. В четвъртия си опит Рашчупкин метна на 66.64 м, изпреварвайки чеха Бугар (66.38 от същия четвърти кръг?). И Волфганг Шмид се „събуди” – 65.64 м. В петия кръг на Волфганг му „дадоха” само 65.34 м (а се виждаше ясно, че дискът падна на около 67 метра!). А в последния шести кръг дойде редът на кубинеца Луис Делис. Той до момента не смееше изобщо да протестира и това като че му донесе накрая бронз – 66.30 м в последното му влизане в сектора! Веднага след състезанието Шмид протестира и поиска да му бъде показан видеозапис от неговите си опити…. Показаха му го, но нямаше как да се докаже, че германецът е вулгарно ощетен. Аз с моя втори опит от 63.18 м си останах седми! Обаче по-късно от БСФС и БФЛА необяснимо защо не оцениха по достойнство достижението ми!?!?”
През 1981 г. Емил за трети път е шампион на България (след 1975 и 1980 г.) На срещата Унгария-България-Финландия в Будапеща той е трети с 63.04 м, а в Сараево на балканските игри печели бронз
„През 1982 г. отново бях на ниво – 62.94 м. Обаче българските ми съперници тогава прогресираха доста скоростно – Борислав Ташев 67.14 м, Георги Таушански 63.94, Велислав Прохазка 63.72, и Велко Велев 63.70. Интуитивно разбрах, че май е време да приключвам със състезателната дейност!”
Емил се завръща във Видин и се захваща с треньорството. „Изградихме три полигона за хвърляния и почнах да събирам групички от подрастващи. Суров материал имаше много, децата бяха с прекрасни физически данни и жадни за тренировки! В групата ми попаднаха Нели Христова (медалистка за девойки на диск), Горун Горунов на гюлле, племенникът ми Иво Велков Иванов – диск, Жасмина Иванова – шампионка на копие при девойките. Скоро открих на-ценния си „диамант”. Пролетка Войчева я забелязах в групата на УСШ. Беше слабовато момиче, но високо и с дълги крайници! В началото бе доста слаба физически – на лежанката не можеше да направи „лег” с повече от 60 кг! Постепенно изградихме заедно необходимите качества и положихме извънредно много труд да усвоим добре техниката на диска. През 1988 г. Пролетка (Поли) стана балканска шампионка за девойки на диск и на световното първенство за девойки в Съдбъри (Канада) спечели бронзов медал! Имах успехи с моите възпитаници и на зимните първенства – в Петрич, Казанлък и Пловдив моите момчета винаги бяха в тройката на отборното класиране! Винаги съм чувствал възпитаниците ми като собствени деца, живял съм с проблемите им и сме изживявали заедно успехите и радостта!”
Уви, през 1993 г. е решено спортното училище във Видин да бъде закрито. „От „Бдин” Видин ми предложиха щат като треньор, но заплатата не ме удовлетворяваше. Трябваше да се захвана като охранител в едно от подразделенията на „Мултигруп” на моя близък приятел Илия Павлов. После за кратко намерих работа в „Биохим”. И накрая, до пенсионирането си 13 години бях учител по физкултура в една гимназия!”
Емил постепенно се откъсва от атлетиката, разочарован и отчаян от отношението на спортните ръководители към него. После трябва да се справя и с редица здравословни проблеми. Опериран е от рак, претърпява и смяна на тазобедрени стави, на коленни стави и т.н. Въпреки болежките, Емо не се отказва от движението и спорта. „Всяка сутрин яхвам колелото и правя поне по пет километра. Разхождам се и в градската градина на Дунав, но вече ми е по-трудно след операциите. Нямате представа как зарежда с енергия този досег със зеленината и природата на парка до голямата река!”
И досега близките му колеги от времето на състезателната му дейност не го забравят. „Много ми е драго, че дори по-големи от мен атлети ми викат „Бате Емо”. Запазих дружбата си с повечето от тях!”
Емил Владимиров има прекрасна съпруга – рекордьорката на пионерски четирибой (след повече от 50 години!) Мария Радомирлиева от Бургас. Има и две прекрасни дъщери и много внуци. „Всеки тръгна по своя път, но съм доволен от домочадието. Всички се устроиха в живота и имат прекрасни професии. Това ми стига – да са близо до мен и да ме радват постоянно!”
С точно 35 състезания с над 60 метра в мятането на диск, с трите си шампионски титли на България и с призовото си олимпийско класиране през 1980 г. Емил Владимиров си остава пример за подражание и уважение, дори днес, повече от 40 години след прекратяването на спортната си кариера. Да му пожелаем още много здраве и дълъг живот!
Снимки: Архив на Емил Владимиров
