Юбилей за наша националка в мятането на диск и треньорка
Атанаска Ангелова – на 50!
Днес една от най-всеотдайните български състезателки и понастоящем треньорка в леката атлетика – Атанаска Ангелова – навършва 50 години. 
Това бе и поводът да я потърсим и да я помолим за интервю за сайта. Ангелова с отзивчивост откликна на молбата ни. Ето и разказът й за пътя й в атлетиката, достатъчно изчерпателен и най-вече – безкрайно интересен:
Родена си на 21 септември 1972 г. – къде? В гр. Русе.
Кога започна да тренираш? Отначало ли започна с диска? Кой ти беше първият треньор в Русе ?
От първи клас се занимавах с бягане. В училищата се провеждаха междуучилищни кросове, на които участвах и почти винаги бях между първите три. Учителят ми по физическо забеляза моите качества и ме насочи към Спортното училище. Кандидатствах без знанието на родителите си и брат ми, който също беше в спортно училище, само че с борба. Когато ме приеха, тогава им съобщих. Влязох с тенденцията да стана спринтьорка ,защото бях и много бърза, както всички деца в атлетиката минах през многобоя и тогавашните специалисти видяха, че притежавам комплексните на качества за хвърлячка (бързина,отскокливост,сила) и ме насочиха към диска. Започнах да тренирам при Атанас Нейков, който не е вече между живите – мир на праха му. Той ме насочи към диска и още първата година станах трета на националния шампионат с резултат 38.46 м .Съответно влязох в националния отбор . Поради преместване на треньора в друг град ,бях пред отказване. Когато разбраха това, старши треньорът на Националния отбор – Женика Желязков се е обадил на светилото в атлетиката Димитър Бахчеванов и го е помолил да ме вземе в неговия отбор. И така се озовах в Пловдив.
Кога се премести при Бахчеванов? Във Варна – за първи път над 50 метра (50.40 м). Световното в Пловдив? Защо не се получи?
С Бахчеванов през 1989 г. започнахме усилена подготовка за световното първенство.В началото ми беше притеснително, защото в групата тренирах само с величия около себе си, атлети доказали се на олимпийски, световни и европейски първенства. Все пак обаче – да не забравяме, че Бахчеванов освен че беше отличен специалист и отличен психолог, успя да ме напасне в групата – нищо че бях най-малката и най-неопитната. Покрих норматива за Световното първенство, който беше 48 м. 
Аз хвърлих 50.40 на международния турнир „Дружба“ във Варна,които обаче не бяха достатъчни за да ме изстрелят на финала на Световното първенство. Напрежението беше голямо, тогава Илиян Илиев, който се подготвяше при нас, стана световен шампион на диск при юношите. Ива Пранджева на скок дължина също стана световна шампионка и още много други атлети от българите се представиха добре . Голяма еуфория беше, висок адреналин, на който аз не издържах.
Европейското за девойки в Солун – август 1991 г. Четвърто място. Какво не ти достигна за бронзовия медал? Иначе – на „Самарско знаме” записваш 55.08 м, достатъчни даже за сребро в Солун?….
С голямо напрежение преминах европейското първенство в Солун, тъй като една седмица преди това станах балканска шампионка и бях вече със самочувствието на шампион, който трябва да защити титлата си, което е по-трудно. Спомням си ,че тогава Бахчеванов не беше с мен, и въпреки това в последния опит успях да грабна четвъртото място. А турнирът „Самарско знаме“ – турнир от европейски ранг и за пръв път над 55 м – което те прави майстор на спорта и сребърен медалист – голямо щастие пръв голям успех и при жените. Всички знаем каква конкуренция имаше в българския отбор.
При жените. Европейска купа за девойки под 23 години в Лил (Франция) през юли 1992 г. Имаш ли някакви по-специални спомени от това състезание?
Очаквах повече от себе си, поредният урок от който трупаш опит.
През 1993 г. съвсем малко не ти достига за 60-е метра – 59.68 м?
Всички знаем,че децата в хвърлянията развиват своите качества по- късно от спринтьорите и скачачите. Границите от кръглите метражи са психологически и физически, понеже, освен собственото си тяло, управляваш и неодушевен предмет (диск, копие, чук, гюле).
През 1994 г. – за първи път над 60 м – 60.50 м в София на 21 май. В Пловдив на 04 юни – 62.92 м – покрит норматив за европейското в Хелзинки. На самото европейско – в квалификацията – само 56.26 м. На Европейската купа за девойки под 23 години в Острава – сребърен медал (59.14 м). На Купа на Европа в Истанбул – сребърен медал. Някакви спомени от тогава?….
Тези 60 м бяха очакван резултат, който те освобождава психически. След това 62.92 м – чудесен резултат с добра заявка за Европейското първенство. Пътувах без Бахчеванов, лошото време също изигра роля за неуспеха, нямах късмет, а ние спортистите вярваме в това. Сребърното отличие на Европейската купа в Острава ми даде самочувствието, че мога – бавно, бавно да се изкача нагоре.На Европейската купа в Истанбул, отново затвърдих позициите си със сребърния медал, който спечелих за отбора на България в битката за лига “ А“.
През 1995 г. – на „Самарско знаме”- личен рекорд – 63.22 м. На Купа на Европа в Турку (Финландия) – сребърен медал (60.78)…. На световното в Гьотеборг – 58.94 м на квалификацията…
Тези 63.22м, както казах по-горе, постигнах на „Самарско знаме“, който беше турнир от европейски ранг. Това постижение ми даде възможност да покрия олимпийския норматив, който беше 61 м. Откакто се занимавам с атлетика, мечтата ми винаги е била да отида на олимпийски игри, представи си какво щастие изпитах когато разбрах че съм реализирала тази мечта.
Предстоеше Световното първенство, обаче там се пренавих, отидох с добра заявка за финал, ноуви! В спорта е така, може много добре да си подготвен физически и психически и пак да не успееш да реализираш възможностите си. Не съжалявам, защото тогава бях свидетел на два феноменални резултата – Стефка Костадинова стана световна шампионка на висок скок няколко месеца след като роди сина си, а Джонатан Едуардс направи световен рекорд на троен скок – 18.29 м.
В олимпийската 1996 г. – личен рекорд на „Самарско знаме” – 64.10 м. Златен медал на Купата на европейските шампионки с „Левски” – в Милано – 60.98 м. От тази година ли тренираш с Георги Димитров? На Олимпиадата в Атланта – в квалификацията 59.82 м. Някакъв интересен спомен от Атланта?….
Олимпийската 1996г. – много, много тъжна година за мен. Осем месеца преди това загубих Бахчеванов, човекът който ми даде криле да полетя към този форум. 
Бях смазана. Спомням си как ходех в онкологията, пишехме планове, правехме имитации, всички болни около него знаеха каква цел гонехме. Бяхме заедно до последно. Декември месец 1995 г. се спомина – направо се сринах. Три месеца бях на лагер на Белмекен, защото не знаех какво да предприема. Всички големи спортисти знаят, какво означава да стоиш 20 дни на Белмекен, а аз изкарах три месеца. Тогава взех решение да тренирам при Георги Димитров и заминах за София в дружество „Левски”. Продължавах да бъда шампионка на България. На „Самарско знаме” си направих личен рекорд 64.10 и този резултат ме изстреля на 11-ото място в световната ранглиста. Резултатът не беше изненада, защото на тренировка при Бахчеванов съм го реализирала, беше въпрос на време и на състезание да стане.
Европейската купа в Милано – спечелих първо място и купата за най- добър резултат, който ми даде самочувствие за олимпийските игри – моята мечта.
Дойде Олимпиадата в Атланта, много малко състезатели можеха да стигнат до там. Отборът на България беше в пълен състав. Величия във всеки спорт. На стадиона имаше 80 хил. човека, голяма еуфория, няма такъв адреналин. Започнах първи опит – фал в мрежата, втори фал, пак в мрежата, направо не можех да повярвам, остана ми трети опит, който за жалост не ми достигна за финала. Ако имаше някой, който да ми каже да се преместя малко в ляво от сектора, сигурна съм, че нещата щяха да се развият по друг начин. Така е било писано, прибрах се в България разочерована и смазана.
Защо се отказа толкова рано – едва на 24 години?
Започна новият сезон – лагери – тренировки, лагери – тренировки, но усещах, че не се чувствам на мястото си. Февруари месец 1997 г. реших да се откажа, не беше спонтанно решение ,а въз основа на много предпоставки които ме накараха да взема това решение.
Да, на 24 г. се отказах от големия спорт – моята мечта. Атлетите в хвърлянията, в по-късен етап започват да жънат плодовете на труда си, както знаем и на 40 г. са ставали световни и олимпийски шампиони, но аз нямаше как да продължа напред – не и без Бахчеванов.
С какво се започна да се занимаваш след раздялата с атлетиката?
Прибрах се в Русе и започнах живота си отначало. Занимавах се с бизнес, завърших две висши образования.
Кога се родиха децата – Иво и Стефани?
През 2007 г отново бях най- щастливият човек, тогава родих първото си дете Иво, през 2009 год. станах майка за втори път – този път на момиче – Стефани, която допълни щастието ми.
Откога започна треньорство в „Черно море Атлетик” Варна? Колко години изкара там? Как свикна с преместването от Русе във Варна?
В „Черно море Атлетик“ – Варна дойдох по покана на м.с. Пенчо Пенев (първият майстор на спорта на маратон в България и най-възрастният треньор у нас в момента). Там бях една година. Ние, спортистите, сме свикнали да се адаптираме към всякакви условия, които във времето променяме към по-добро. Така определям преместването ни във Варна.
Кога дойде идеята да се състезаваш при ветераните? Защо се насочи към скоковете? Направи и няколко петобоя (ако не се лъжа)? Моля те, разкажи по-подробно. Какви бяха най-големите ти успехи – медали от Балканиади, европейски първенства?
Към спорта се върнах на 40 г., благодарение на моите деца Иво и Стефи, които исках да растат с духа на спортиста. Спортът ни учи на дисциплина, упоритост в работата, изгражда ни като личности – такива хора са бъдещето на България. И така се завърнах след 10 г. прекъсване, през което даже не бях стъпвала на стадиона, дори и състезания по лека атлетика не гледах. 
Започнах да уча децата си на първите стъпки в атлетиката и успоредно с това лека-полека да възвръщам любовта си към Царицата. Русе е малък град, повечето хора ме познават. Когато разбраха, че съм се върнала към спорта, започнаха да записват децата си при мен да тренират атлетика, и така се озовах от другата страна – треньорската. Успоредно с това,започнах да се подготвям по- сериозно и реших да участвам на състезание при ветераните през 2013 г. Стартирах на балкански игри на петобой (60м с препятствия, скок дължина, скок височина, тласкане на гюле, 800м) и станах шампионка с рекорд! Останах много доволна от себе си. След това постигнах рекорд на дълъг скок до 45 г . Следващото предизвикателство беше тройният скок – отново рекорд до 45 г. Няколко пъти съм ставала балканска шампионка, но най- запаметяващите моменти са Олимпийските Мастърс игри в Торино, там извоювах три сребърни медала – на дълъг скок, троен скок и тласкане на гюле.
Димо Радев ли те покани във новосъздадения клуб „Виктория” Варна? Спонтанна ли беше идеята за създаването на клуба? Ако може да ми изброиш няколко от медалистите и най-добрите ви атлети?
С румънската дискохвърлячка Николета Грасу
Идеята за клуба беше спонтанна. Тук е моментът да благодаря на Даниела Христова, клуб СКЛА „ ЕВЪР“ в частност на Крум Крумов и Цонка Господинова, както и на колегите си от другите клубове извън Варна, които застанаха доблестно в наша подкрепа и спомогнаха този клуб да има една достойна конкуренция, която изгради добри спортисти. И така…за две години работа, успяхме да създадем шампиони в различни дисциплини.
- Анастасия Маткова / диск и гюле/ шампионка на под 18г, сребърна и бронзова медалистка
- Нина Станкова /400м с препятствия/ шампионка на под 20г
- Валентин Иванов /110 м преп., 60м с препятствия/ шампион на под 18 и под 20 г. сребърен медалист в многобоя иучастник на Балкански игри
- Натали Костова / висок скок/ шампионка на под 16г – Европейска шампионка на Европейските детски игри в град Бърно през 2022 г. Едва на 15 години и вече има 1.68 м на скок височина
- Алекс Андреев /200м /– сребърен медалист на под 16 г.,медалист в щафетите
- Николина Радева / гюле и диск/ – вицешампионка и бронзова медалистка на под 16г, под 18 г. и бронз под 20г –
- Стефан Стефанов / трибой/ под 14г – бронзов медалист
- Магдалена Петрова / седмобой/ под 20 г. бронзова медалистка
- Мартина Шикова / четирибой/ под 14 г. – 4-то място, 8-мо място на Европейските игри за деца на висок скок
- Веселина Белчева / петобой/ под 14 г. – шесто място, седмо място на дълъг скок на Европейските детски игри
В щафетите също имаме призови места.
Разкажи ми за сина ти Иво – шампион по борба? Има ли медали от по-големи първенства – например от европейско първенство или някое друго по-авторитетно състезание?
Синът ми, Иво много сериозно е тръгнал към големия спорт. От атлетиката се насочи към джудото, самбо и класическата борба. Тази година стана шампион на България и по класическа борба, участва на Европейско първенство. Тук е моментът да благодаря на неговите треньори, които допринесоха за неговите успехи на българския и на международния тепих. Покрай вуйчо си, който много му помага, Иво реши да избере борбата, като основен спорт. Най-важното е,че има цели и работи здраво за да ги постигне. Така се става шампион.
Снимки: личен архив на Атанаска Ангелова
